Виждали сме ги всички – онези клипове, които ни карат да избухнем от гняв. Някой изрод пребива куче, влачи котка, връзва животно за кола. За секунди цялото общество се вдига на крак – линкове се споделят като пожар, подписват се петиции, сипят се клетви, закани и искания за възмездие. И всичко това – с пълно право. Защото жестокостта към животните е престъпление. И трябва да бъде наказвана сурово и ясно.

Но има нещо друго, много по-мълчаливо и много по-страшно. Защото когато държавата убива стотици животни – не в изблик на болна жестокост, а с институционална хладнокръвност – тогава настава тишина. Оглушителна тишина. Овце и кози, здрави, но обявени за „рискови“, се избиват с лека ръка, на базата на съмнителни тестове и неясни заповеди. Фермери плачат над труповете, селата мълчат, медиите прелитат през темата, а обществото... обществото си трае. Същото това общество, което до вчера пищеше за изтезаваното куче.

Какво се случи с гнева ни? Или по-важното – защо той е избирателен?

Отговорът е простичък и ужасяващ: някои животни струват повече от други. Не по закон, а в очите на хората. Едните са домашни любимци – сладки, гледат ни с очи, пълни с доверие. Те са семейство. Другите са добитък – част от „производствената линия“, цифра в статистиката. Тяхната смърт не предизвиква емоция, а най-много въздишка. А ако стопанинът се оплаче – често ще чуе: „Е, ще ти платят обезщетение. Какво толкова?“

Ето тук е проблемът.
Ние не реагираме, защото е по-лесно да се трогнем от едно видео с куче, отколкото от реалността на една ферма в Странджа. Не искаме да разберем, че зад всяка убита овца стои човек – с живот, с труд, с мечти. Че това не е просто животно, а част от поминъка, от културата, от битието на цели общности. И когато тези животни умират, умира и нещо много по-голямо: селото, надеждата, смисълът да останеш на земята си.

Тишината ни е престъпна.
Тя е форма на съгласие. На съгласие с една система, която руши безнаказано. На съгласие с това, че има „ценни“ и „незначителни“ животи. Че болката на едни хора е по-незначителна от виралното видео на деня.

И ако не проговорим – сега, днес – утре няма да има кого да слушаме. Фермерите ще изчезнат, селата ще опустеят, а ние ще продължим да се трогваме от клипчета в интернет, докато реалният свят се разпада край нас.

Животът има стойност. Всеки живот.
И ако позволим на системата да убива – мълчаливо – значи ние самите сме загубили своята човечност...